Срам! Позор за всички нас, че не успяхме да се преборим с чиновничеството и раболепието. Нямаме право всички да мълчим.
Това написа във фейсбук профила си режисьорката Лилия Абаджиева. Поводът е дисциплинарното уволнение на главния режисьор на Народния театър Александър Морфов. Във вторник вечерта Лилия Абаджиева, Албена Колева, Рени Врангова, Камен Донев, Валери Йорданов, Албена Михова и други се събраха пред националния театър в подкрепа на Морфов. Те са решили да организират протест срещу директора на театъра на 2 март от 14 ч пред Министерството на културата.
Публикуваме пълния текст на коментара на Лилия Абаджиева:
Срам! Позор за всички нас, че не успяхме да се преборим с чиновничеството и раболепието.
Нямаме право всички да мълчим.
Дисциплинарното уволнение като колективно убийство на един талантлив, извънреден творец Александър Морфов.
Антон Павлович Чехов, 1898 година:
Но както казва Пушкин: „Възвишаващата ни лъжа ни е по-скъпа от забулената истина.” Виждах един щастлив човек, чиято заветна мечта се беше осъществила толкова очевидно, който беше постигнал целта в живота си, получил беше онова, което искаше, беше доволен от съдбата си, от самия себе си. В моите мисли за човешкото щастие, не знам защо, винаги е имало нещо тъжно, а сега, при вида а този щастлив човек, ме овладя тежко чувство, близко до отчаяние. Особено тежко беше през нощта.
Постлаха ми в стаята до спалнята на брат ми и чувах как той не спеше, а постоянно ставаше, отиваше до чинията с френското грозде и вземаше по някое зрънце. Мислех си: всъщност колко много са доволните, щастливите хора! Каква съкрушителна сила е това! Погледнете го този живот: безочливост и безделие на силните, невежество и скотщина на слабите, навред невъзможна бедност, тесногръдие, израждане, пиянство, лицемерие, лъжа … Същевременно във всеки дом и на улиците — тишина, спокойствие; от петдесетте хиляди жители на града нито един да се провикне, да се възмути гласно.
Виждаме тези, които отиват на пазара за провизии, денем ядат, нощем спят, говорят глупостите си, женят се, стареят, благодушно мъкнат на гробищата покойниците си; но не виждаме и не чуваме онези, които страдат, и онова, страшното в живота, става някъде зад кулисите. Всичко е тихо, спокойно, протестира само нямата статистика: толкова и толкова полудели, толкова и толкова ведра водка изпити, толкова и толкова деца умрели от недояждане… И такъв ред очевидно е нужен; очевидно щастливият се чувства добре само защото нещастните носят своето бреме мълчаливо и без това мълчание щастието би било невъзможно. Това е обща хипотеза.
Трябва зад вратата на всеки доволен и щастлив човек да стои някой с чукче в ръка и постоянно да напомня с чукането си, че има нещастни, че колкото и да е щастлив, животът рано или късно ще му покаже ноктите си, ще го сполети беда — болест, бедност, загуби, и никой няма да го види и да го чуе, както сега той не вижда и не чува другите. Но човек с чукче няма, щастливият си живее и дребните житейски грижи едва го докосват, както вятърът трепетликата — и всичко е благополучно.
През тази нощ ми стана ясно, че и аз съм бивал такъв доволен и щастлив. Аз също така и на трапезата, и на лов съм поучавал как да се живее, как да запазиш вярата си, как да се управлява народът. И аз съм говорил, че учението е светлина, че образованието е необходимо, но на простите хора засега им стига и да знаят буквите. Свободата е благо, казах аз, без нея не може, както без въздух, но трябва да се почака. Да, така казвах, а сега питам: в името на какво да се чака? В името на какво да чакаме, питам ви? В името на какви съображения? Казват ми, че всичко наведнъж не ставало, че всяка идея се осъществявала в живота постепенно, когато му дойде времето. Но кой го казва това? Къде са доказателствата, че това е справедливо? Вие се позовавате на естествения ред на нещата, на законността на явленията, но има ли ред и законност в това, че аз, живият, мислещ човек, стоя над ямата и чакам тя сама да се покрие или да се запълни с тиня, когато бих могъл да я прескоча или да построя над нея мост? И пак ви питам, в името на какво да чакам?
